Научаваш се да си с главата в стената, без да чупиш и двете. Също така се научаваш да се радваш на рождения си ден, защото е полезен за здравето.

hepB-pic

Не се казвам Алиса, разбира се, обаче този хепатит В изникна неочаквано като великденски заек около Коледните празници преди няколко години. Само дето аз бях прасето в тавата с кисел вкус в устата. Главата ми стана класен гювеч за класически празник.

Разбрах случайно. Пуснах маркери, за да си сложа комбинирана ваксина „Twinrix”. Оказа се, че никога няма да мога да го направя. Наивистично мислех даже да я купя предварително. (По това време живеех като повечето млади хора – безсмъртно). Което не спестява факта, че някой, някъде в системата, е знаел за хепатита ми година по-рано. При тестовете след кръводаряване. Това неполучено обаждане щеше да спести в перспектива година вакханалия на черния ми дроб. Ретроспективно когато отидох, за да получа закъснялото потвърждение, се оказах с пристъп на задух, плик на устата и лекар, който ми каза: ”Спокойно, какво толкова? Пускаш изследвания на тримесечие и си живееш живота”. Да, ама се оказа, че не получаваш тримесечен Алцхаймер, че да свършиш тази работа за ден. И всяко ходене за ПСР си е Голгота, с която няма свикване. От статистическа бройна единица се превръщаш в бойна, при това до живот.

По предположения съм се обзавела с хепатита преди десетилетие. Отказах се от гоненето на точното предположение кога, къде и как съм се сдобила. Вече няма значение. Важното е дали за в бъдеще с него ще живеем в конфликт на интереси или в симбиоза. Не стои мирно, въпреки че съм диктатор. Знам, че няма да ме напусне, колкото и да искам да го пусна. Не ми е  много ясно какво ще го правя. В случаи на мутация интерферонът е руска рулетка, а скъпоструващите лекарства са до живот, без прекъсване. Е, надявам се да не се стига до там. Спокойно може човек да си умре с него, не от него. Като живее пълноценно през това време.

Отслабнах с 20 кг, изглеждам по-добре, отколкото на 20 години. Но ако кажа, че хепатитът ми е помогнал, ще излъжа. Даде ми по-добре изглеждащ долен етаж и ме обзаведе с по-разкъртено дюшеме на горния. В общи линии се сдобих с още една професия – звероукротител.

Ходих на срещите за взаимопомощ. Хората са страхотни. Всеки един по отделно е вселена, с която си струва да се сблъскаш. Взети заедно, са лавина. Помагат, трошат кости когато трябва, поправят счупени надежди, гресират психосоматична изтрещялост. Не ги виждам заедно в група вече, защото при мен не работи, не е моят начин. Но индиректно им помагам колкото мога. Обичам ги сурово. Надявам се го знаят.

Констатирах нещо. За разлика от преди, по-трудно се влиза в бъдещи взаимоотношения с партньор. Как да съобщиш на някого, че имаш хепатит, като в същото време се пробваш да дадеш шанс и на себе си? От хората, които казват нещата направо съм. Малко грозно, доста ръбаво и в пъти неполирано.

Опитът показа, че не съм особено милостива към себе си. Същият опит доказа, че не е необходимо да се съгласяваш с нищо, което не смяташ, че трябва да изтърпиш – било то страхът на отсрещната страна да те доближи, да те целуне, да ползва n-брой предпазни средства, да откаже да те види, преди да те срещне. Няма смисъл. Човекът за теб или до теб го знае. За някои неща не се искат пъдпъдъчи яйца, искат се топки. И култура, за да разбереш, че има надеждна ваксина и информирано съгласие.

В същото време се оказа, че любовта на хората с хроничен хепатит явно трябва да блее овчедушно, а не да е интересна и „ядлива” като кубче на Рубик. Стресът качва вирусното натоварване, а събраният гняв и негативни емоции се трупат в черния дроб. И това се случи, въпреки че всеки ден си повтарям, че трябва да се щадя. Игнорирам това предупреждение. Не мога да оставя друг да живее живота ми.

С променлив успех се опитвам да не планирам. При мен всичко се преобърна точно в момента, в който бях подредила приоритетите си изцяло. Пробвам се да се смиря точно толкова, колкото е необходимо, за да чуя тишината в себе си.  Истината е, че хората, които ме обичат, не могат да ми помогнат. Аз и не го искам от тях. Тяхната емпатия облекчава пътя, но битката е лична. Научаваш се да си с главата в стената без да чупиш и двете.

Всеки избира по какъв начин да обича себе си. Няма смисъл да се пробвам да правя за друг нещо, което не мога да направя за себе си. Вече не се обвинявам за грешки. Приемам, че понякога пръст има и съдбата. Среден. Но пък е толкова тонизиращо да се озъбиш на живота, за да ти се усмихне. Работи понякога. Пробвай.

И най-вече – ваксинирай се. Лято е. Не е нужно ”да пиеш една студена вода” изненадващо, ако можеш да продължиш на студена бира.

Изводът от цялата работа е, че се научих да се радвам истински на рождения си ден. Бил полезен за здравето. Който имал повече рождени дни, обикновено живеел по-дълго, казват.

Бойната единица, София

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: