Моят ноемврийски ден, който промени всичко

57450a6c7eff96ed9d037331b07b298c

Когато в живота на един 25-годишен човек се случат толкова обрати и промени, колкото не могат да се случат през целия живот на някои други хора… започваш да се замисляш, започваш още повече да мислиш за проблемите, които не би трябвало да има една млада жена, започваш да мислиш, че нямаш късмет, да смяташ, че всичко е загубено…

Преди година и половина започна да се променя животът ми, разбрах че имам – хепатит С. Беше един прекрасен ноемврийски ден – слънчев и прохладен. Усмихвах се на прекрасните слънчеви лъчи и пиех сутрешното си кафе в двора пред работното ми място. Погледнах телефона си и видях поредното позвъняване от мама и естествено веднага й вдигнах… Тя плачеше, не можеше да изрича думите, говореше несвързано. Помислих си, че се е случило нещо с някой от семейството ми, обля ме една студена вълна, а тя само ми каза несвързано: „Не знам как да ти го кажа, нямам думи за това… не мога да говоря… ако не ти го кажа сега, никога няма да имам сили да говоря… бях при личната за направление и ми даде едно писмо, в което пише, че имаш хепатит С… как си, боли ли те нещо? А сега какво?”. Да, беше лошо, но на мен ми стана леко на сърцето, какво ли не си помислих в паниката, добре, че ставаше дума за мен, а не за някой от тях. Преди месец бях дарила кръв за една нуждаеща се, беше за първи път в живота ми, а и явно последен, писмото е пропътувало пътя си от София до малкия град за точно месец. В момента, в който разбрах, не съжалявах за нищо друго, освен за това, че тъпото писмо беше попаднало точно в ръцете й, че й причиних това, че я накарах да плаче; ако просто беше попаднало в мен, никога нямаше да разбере – щях да й спестя тази болка!

Не съм от хората, които изпадат в паника и депресия, радвам се на живота, усмихвам се, и приех нормално съдбата си… шансовете ми да се излекувам са 50:50, което е супер, но с цената на едногодишно лечение. Изчаках търпеливо и започнах дългото лечение, което се оказа с 1000 странични ефекта и явно е едно от най-тежките и трудни в медицината. В листовката пишеше – „Някои хора получават депресия, понякога хората са имали мисли за самоубийство или агресивно поведение (понякога насочено към други хора, напр. мисли за заплашване на живота на другите). Някои пациенти наистина са извършили самоубийство. Непременно потърсете спешна помощ, ако забележите, че ставате потиснати или се появяват мисли за самоубийство, или имате промени в поведението.” – звучи адски налудно и побъркано, не съм и предполагала до този момент, че съществуват и такива лекарства!

Приех, че аз съм силна личност и ще се справя, но продължих да чета за страничните ефекти: „Загуба на апетит; депресивно настроение (унилост, самосъжаление или отчаяние), тревожност, безсъние, главоболие, затруднение при концентриране и замаяност; кашлица, задух, гадене, косопад”… Когато прочетох за косопада, откачих, приех всичко друго, но не и това – дойде ми в повече, но и това приех, само не знаех с тия ефекти дали ще мога да пуша, че кафето без цигара не върви. Продължих да чета тъпата листовка „Болка в ставите и мускулите; повишена температура, слабост, умора, треперене, студени тръпки, болка.” Как така мускулна слабост? Умора… та аз не знам какво е това, супер динамичен човек съм! Не разбирах? Как ще живея без да тернирам, през целия си смислен живот съм работила минимум на две места, а в  момента – от понеделник до неделя по 13 часа  на ден, студентка, самостоятелна, със започнат шофьорски курс и платена карта за фитнес за 3 месеца. Листовката със страничните ефекти беше безкрайна…

Бялата стая… лекарите… медицинските сестри, които се бутаха и спореха коя да ми вземе кръв – сякаш аз бях виновна, а аз просто се усмихнах и предложих сама да си я взема тая кръв, една от тях, явно най-безстрашната, дойде, сложи най-здравите ръкавици и ми каза: „И от кое гадже го хвана тоя хепатит?” – това ме влуди, исках да й забия един в носа, но само й казах спокойно: „Вие кой университет завършихте, явно не сте запозната със заболяването – хепатит С се предава предимно по кръвен път!”

Тя стана червена като домат, а аз – доволна от себе си, че съм запазила самообладание и съм я накарала да се срамува от думите си. Никой не знаеше, че съм в болница. В работата казах, че трябва да отсъствам за 2 дни (а ми се полагаше болничен 10 дни) – трябваше да ми направят чернодробна биопсия. Сутринта след биопсията бях на работа и бях щастлива, че съм се справила с първата си мисия в тежкия период, който ми предстоеше.

Подготвих всичко необходимо и зачаках отговор от Здравната каса, дойде и този ден… не знаех, че ще реагирам така, знаех какво ми предстои и колко ще е трудно и не успях да задържа сълзите си, никой не знаеше защо плача, никой не знаеше какво ми е… Тогава до мен дойде и той, един човек, към който бях започнала да изпитвам по-специални чувства (нали знаете, говоря за онези пеперудки в корема, когато започваш да се влюбваш в някого). Искаше да му разкажа защо плача, до този момент доста си споделяхме, а аз казах „Остави ме, това е мой проблем, не ме разпитвай, не те интересува” и така… останах съвсем сама в този миг, в който просто исках да не чувам дори мислите си…

Преди да започна лечението трябваше да започна нова работа с поне два почивни дни и успях, явно съдбата този път беше на моя страна. Започнах новата работа 15 дни след старта на лечението.Чувствах се много зле понякога, все едно не беше моето тяло, но реших да скрия от всички за моето състояние и да играя ролята на добро и порядъчно момиче, което не излиза много, особено в петък вечер, живее здравословно и не консумира изобщо алкохол (алкохолът е ясно колко е несъвместим с тежкото лечение – не се позволява дори една капка)… Тъпо, но по-добре така, отколкото да кажа истината и да гледам хленчещите физиономии на хората като ми казват „Ох, колко лошо, много съжалявам”, „Ама дали ще се излекуваш”, да ме гледат със съжаление – да, това ме подлудява – или „То това заразно ли е” и аз 30 мин. да обяснявам, че НЕ Е, но това е  напълно нормално, хората не знаят и не искат да знаят.

За да закрепя положението, започнах да правя всичко на автопилот – работа, сън, работа, шопинг терапия, работа, маникюр, работа… и чрез работата забравях какво се е случило, вкопчвах се в работата и забравях, че дупката, в която съм, е толкова дълбока, че и най-малката нова трудност, проблем или пречка, ще бъде фатална!

Дойде и тази седмица… с трудностите, проблемите и пречките… Трябваше да отида да си взема поредната доза интерферон и рибавирин, тъй като в малкия град е малко по-лесна процедурата, отколкото в София и в същия този петък, в който пътувах, беше и последният ми шофьорски изпит – ако зависеше от мен, нямаше да се явя, но все пак отидох – много исках да го взема и успях. В понеделник бях много изморена и цял ден на работа… явно отново се надцених, не помня как е минал денят, помня само бледото лице и филийката хляб, която изядох, за да мога да взема поредната доза хапчета, нямах апетит, болеше ме адски много главата, таванът се въртеше, все едно бях пияна…

На следващата сутрин – вторник, решиха да ме уволнят от работа, а в  сряда ми го казаха официално! И сега какво! Само това ми беше останало, само моята работа, колегите ми и София… Как? Тая мисъл ме побърка, нямах стимул  за нищо, мислех само за това и потъвах в моята черна дупка, може би ако им бях разказала какво се случва, нямаше да ме уволнят, но не го направих – не искам съжалението на хората!  Не можех да намеря смисъл да продължа, животът ми отиваше към провал… не плачех… когато видя някой познат обикновено казвах „Супер съм, животът ми е много готин” и така изглеждам винаги – в супер форма и усмихната с хората. Прикривах следите от интерферона с грим и прически, които придават обем и не се виждаше, че косата ми я няма поне половината. А на мен какво ми беше в съзнанието и сърцето, никой не знаеше и не трябваше да знае, хората понякога се зареждат от чуждото нещастие.

Имах 17 дни до финала, дори не исках да търся работа, бях спряла на пауза и не знаех какво да правя, не исках да говоря с никого, търсех само начин да остана сама, не исках да виждам други хора… не исках да чувам ничий глас!

В моята стая беше празно и тихо, точно спокойствието, което ми трябваше. Не исках да мисля, не исках да живея… просто запалих цигара и гледах в пепелника. Не исках да чувам звуци и гласове, не исках да чувам дори собствените си мисли, болеше ме дори като дишам, не беше само от интерферона – беше съвкупност от случващото се, бях сама, бях изморена с бяло-сиво бледо лице. Беше ме страх от живота ми… от съдбата ми – за първи и последен път в живота си се самосъжалявах!

Една приятелка ме помоли да отида с нея на някакъв концерт.В събота вечер… в пика на страничните ефекти, не можех и не исках, но се съгласих и не знам защо – това за мен беше на ръба на моите възможности – тя е една от малкото, които знаят за моето състояние и не беше опасно за мен (нямаше как да не разбере, защото живее в съседната стая, колкото и да се прикривам, беше неизбежно и един ден й разказах жестоката истина) – дори да се беше случило, така че на втората песен да трябва да си тръгнем, нямаше да има проблем. Условието ми беше само да съм седнала и да си тръгнем към 2ч. Събитието беше в клуб и по повод участие на нейната любима  група P.I.F. Ок… бях слушала само 3 техни песни до този момент. Беше ми все едно, а тя щастлива и нетърпелива да започне, показа ми вокалиста на групата – Димо – който влизаше точно в този момент, а аз просто се усмихнах леко и ми беше доста безразлично. Всички се радваха, имаше много хора, задушавах се, усещах как всичко около мен е на забавен кадър, всичко се въртеше, главата ми пулсираше в такт с музиката! Започна най-накрая… започнах да слушам, а до този момент не чувах музика, а просто шум… В близките дни се побърквах, като чуя музика, не можех да слушам нищо и никой, пречеха ми всички гласове и звуци около мен, което не е нормално за мен – винаги до този момент съм слушала музика постоянно – всеки ден и час. Гласът на Димо ме успокояваше, радваше ме, зареждаше ме… не знам как, но събрах сили дори да стана от стола си. Усмихнах се, гледах го, без да отделям очи нито за миг, това не беше само глас, талант и музика – беше магия! Не знаех тези песни, но всяка от тях ме радваше. Бях малко по-щастлива, усещах, че в живота има вече нещо хубаво. Това помня, а как сме се прибрали, кога, нямам представа… помня само червените очи и изморената усмивка, когато се огледах последно в огледалото, преди да си легна.

Когато се събудих, веднага се захванах с търсенето на всичко, което има в интернет, попаднах на една песен от първия им албум, носеща името „Сам”. Да… и аз бях много сама, оставих почти всичките си приятели, беше за тяхно добро, останаха ми само истинските… Изморявах се от излишни разговори. Намерих още една песен „Ноемврийски ден” – това беше онзи ноемврийски ден, в който се случи всичко, който промени живота ми!

Така ден след ден, песен след песен, имах повод да се усмихвам, имах причина да продължа, въпреки всички странични ефекти от лечението ми. В този тежък период събрах сили дори да започна нова работа, на която съм и днес.

И така до ден днешен, месец след края на лечението ми, когато вирусът не се открива, когато седя и пиша за преживяното без сълзи, без болка, като един здрав човек, който може да се справи с всичко, всяка пречка, и всичко, което му се изправи на пътя. Щастлива съм и не мразя този период от живота си – така било писано. Просто животът ми започна отначало!

Мога да разкажа още много и за лятната ми отпуска по време на лечението на морето, и за зимната сутрин с чашата кафе пред блока в парка, и за щастието, и нещастието, което преживявах всеки ден, но ще спра до тук, защото няма да пиша книга, не защото няма да е интересна, а защото трябва да е с име на автора, а моята история е заключена там някъде в моята глава и в сърцата на шепа хора, които ме обичат и мога да нарека смело мои приятели.

Лина

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: