Живеех ден за ден. Повтарях си, че този кошмар има крайна дата. Вече съм на 41 и досега нямам по-труден период в живота си

IMG_3724

Началото беше преди десет години, ако си бях водила дневник, можеше и поредица да издам.

Денят, в който разбрах, сякаш раздели живота ми на две – преди и след хепатита. Нещо като в „Матрицата” се получи. Проклетият вирус си е бил в мен още докато съм спинкала уютно в мама. Раждам се, раста, преживявам, планирам живота си, вървя стъпка по стъпка, радвам се, тъгувам… и  ми е едно такова… светло.

И идва денят, в който разбирам истината. Като го погледнеш – ден като ден, слънчев, пролетен, чуден, и в същото време – преломен и мрачен. Разхождам в прекрасно настроение вече наедрялото коремче с второто ми дете и се сещам, че трябва да взема един резултат от ХЕИ за някакви изследвания, които правят на всички бременни, стандартни някакви си (сега вече съм половин доктор). Репликата на гинеколожката ми беше ”Нищо страшно, много жени го имат този хепатит В, ако имаш някои от тези симптоми: (изброява ги), ми се обади”.

Хванах се като удавник за думите и заминах със семейството на море, стоях до последно, макар че симптомите бързо се появиха, но аз се правех, че не ги виждам. Нищо не знаех за хепатита, но знаех с интуицията си, че това са последните ми безоблачни дни за години напред и не исках да свършват. Чувствах, че затварям вратата на светлото минало и прекрачвам в мрачното настояще. Това беше настоящето, беше истината, това беше истинският ми живот, другото е било сън, била съм в програмата просто. Предстоеше ми дълга и болезнена война с много загубени битки от мен. Сега мога да кажа, че пак съм на фронта, но си стоя на сянка и си подсвирквам, победител съм, но не отстъпвам, защото врагът това и чака.

Приеха ме в инфекциозно отделение, сякаш консервирано от времето на Първата световна война, с решетки, които прекрачваш чак като те изпишат. За един месец излязох веднъж, за да ме заведат на ехограф. Как ме гледаха другите пациенти пред ехографа… Аз с големия корем, под конвой от двете страни и с маска на устата… такова унижение не се забравя. Започнаха и лошите вести – още трима от близките ми са носители на вируса. Научих се да живея и с тези факти, но какво ще стане с бебето, което чакахме, никой не казваше, с неизвестността как се свиква?!

Диагнозата ми беше остър хепатит В с препоръка да ходя на изследвания периодично, докато видим, че е изчистен вирусът. Бях с твърдото убеждение, че най-важното е да пазя диета, пазех зверска диета и родих едно 2,6 кг бебе. Не знам как оживях в този изолатор след раждането (всъщност благодарение на майка ми, която беше приета по случайност в болницата) и как не се сринах психически, след като преживях толкова унижения там.

Всъщност знам – чаках оздравяването, чаках изчистването, но то все не идваше. Завеждащата на инфекциозното отделение  ми каза ”Така ще ти го обясня – ти и вирусът вече сте се научили да живеете заедно, живейте си и това е…” Колко професионално, нали?!

Един лекар ми подхвърли, че има лечение на хроничен хепатит. Толкова ми трябваше, за да задействам процедурата веднага. Оставаше ми да направя биопсия, когато се наложи да водим сина ми в болница в София. Тогава се консултирах и с друг специалист. Веднага изследвания наново, биопсия и докато се усетя – бях с интерферона в ръце.

Това е най-трудното изпитание за лекуващите се. Изкарах лечението само с един болничен. Чувствах се ужасно, всички хронични болести напомниха за себе си доста брутално. Научих се да ги обслужвам и контролирам и да решавам САМА как да продължавам с лечението, защото София беше далеч, а тукашните лекари не правеха особена връзка с лекуваните от тях болести и интерферона.

Аз живеех ден за ден. Повтарях си, че този кошмар има крайна дата. Вече съм на 41г. и досега нямам по-труден период в живота си. Животът ми трябваше да продължи по същия начин – грижи за децата, едното вече непоносим тийнейджър, работа, грижа за дома, лечение, излизания, срещи с приятели. Слагах си инжекцията в сряда, за да мога до събота да се освестя и да съм в кондиция за уикенда. Сякаш физическите неудачи се преодоляват много по-лесно, ако има на кого да се облегнеш в даден момент, да се отпуснеш, да събереш сили и да продължиш. Исках само едно – да забравя всичко и да спя, да спя, да спя. Да се отпусна и да не мисля. Някой да се грижи за мен, да мисли вместо мен, да поеме всичките ми отговорности. Да следи изследванията, датите, рецептите, всичките щуротии и проблеми, които ни създава здравната система. А ако нямаш такава подкрепа… пак ще продължиш, имаш ли избор, ще намериш смисъл, ще го търсиш ако трябва докато го намериш, ще се вкопчиш в него – деца, любим човек, мечти… но трябва да продължиш.

За лекуващите се в момента сигурно ще прозвучи безотговорно, че не ми беше изследвана репликацията на вируса нито веднъж до края на лечението, но това беше преди шест години. Тогава беше друго. Нямаше никаква информация. Като лъч надежда се появи форумът hepatitis-bg.com. Създаден от един пациент, за да разсее тъмата и вдъхне надежда на хората. Един от най-добрите хора, които познавам. С другите добри хора се запознах във форума. Влюбих се в тях на първата ни среща в Троянския балкан. Появиха се в живота ми, когато отчаяно се нуждаех от тях, от подкрепа с разбиране. Но не разбиране ”всичко ще се оправи, ще оздравееш, стегни се, мисли позитивно”, а разбиране, което се чете в очите и в думите ”знам как се чувстваш, и аз преминавам през това, насреща съм винаги когато имаш нужда, до теб съм”.

Трагичен беше моментът, когато разбрах, че след целия този ад вирусът вместо да изчезне, се е увеличил десет пъти и продължаваше да нараства. Ами сега?! С такава надежда за решение пътувах към София, а когато се връщах от болницата бях съкрушена. Стоях си в автобуса, не хлипах, не правех нищо, просто гледах през прозореца и нищо не виждах, сълзите извираха тихо и неспирно три часа докато се прибера. Пет дни в болница и никой не пожела да говори с мен, както отидох, така се прибрах. Бях съсипана, напълно отчаяна, нямаше за какво да се хвана, нямаше за какво да се боря, нямах цел, нямах надежда, а положението с хепатита беше много по-зле от преди лечението. Чувствах се сама, ужасно сама, сам-сама. За първи път осъзнах, че на кръстопът човек винаги е сам и решенията са негови и на никой друг. Дори и да обвиняваме другите за грешките си от решения в такива моменти, вътрешно знаем, че изборът е бил наш и отговорността е наша. Можех да зарежа всичко и да кажа ”Каквото ми е писано, това ще е, зарязвам всичко” или да избера живота, където са децата ми. Избрах живота и поведох следващата битка.

Майка ми също се оказа носител на вируса. Вече бях на 90 процента сигурна, че го имам този гад от раждането си и няма да ми се даде толкова лесно. Вече бях друг човек, можех да се боря, можех и да губя. Ценях живота, не го приемах за даденост. Осъзнах, че нямам много време, за да отлагам нещата, които искам да се случат. Предстоеше ми да взема ново решение, за ново лечение.

След  две години започнах лечение в друга болница, с друга терапия. Вероятно ще съм на нея до края на живота си, но няма странични ефекти засега, и вирусът не се открива. Благодаря на Бог, че ми даде шанс да разбера за хепатита и да имам време да помогна на себе си и на близките си.

Всеки ден благодаря на Бог, че ми изпрати това малко, здраво, умно и любвеобилно ангелче – дъщеря ми, с вестта за хепатита. Даде ми време да помогна на себе си и на любимите ми навреме. Страшно е, когато нищо не може да се направи. Правете го навреме, хора!

Ти, който издържа и прочете цялата история (макар и в резюме 🙂 ), сигурна съм, че ще бъдеш изключително щастлив от отрицателните си резултати за хепатит. Просто се изследвай!

Ако вече си носител, не се отчайвай, животът и здравето ти са в твоите ръце, както и щастието ти.

 

Ваня, Стара Загора

4 comments

  1. румяна

    Ваня….., четох и плаках! Бъди жива и здрава и все така борбена!

    Liked by 1 person

  2. Svetla Petkova

    Колко мъка е преживяло сърчицето ти,мила Ванче!И колко силна си станала!Нека съдбата е благосклонна и ти спести повече страдания!

    Like

  3. Bаня

    Благодаря! Бъдете здрави!

    Like

    • Владимир Геневски

      Как ли е толкова различен синдромът на усещането? При мен мина системно и безболезнено, но с много прецизност и странични непрогнозируеми събития. Като тихо и страдателно влюбване в докторката. Когато ми се обади и каза, че вече съм изчистен от вируса, мисълта ми беше не за това, а за онова което носех в сърцето си като невъзможна обич. Аз съм Владимир, част от превърни хепатита в история, дето пише, че е на 34. Сега на 36.☺

      Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: