Запознах се с хроничния хепатит С в автобус номер 111. Беше в края на лятото на 2008 г., късен следобед. Телефонът ми звънна и любовта на живота ми, най-добрият ми приятел и бащата на детето ми ми каза, че има положителен резултат за антитела на хепатит С. Ясно, че пропуснах спирката си, както и следващите няколко, и се озовах не само буквално в Люлин, където не е хубаво да се озовеш, особено ако си от Младост.
Продължих да опознавам хепатита. След около месец знаех, че той всъщност е бил в живота ми от онзи 24 февруари 1990 г., в който едно момче ме покани да гледаме „Циганско време“ и докосна ръката ми, докато Перхан и Азра се учеха да се целуват. А и изглеждаше сякаш няма намерение да излиза от живота ми. Още не е излязъл. И в момента изглежда по-вероятно да излезе от живота ми, когато смъртта ни раздели.
След онзи късен следобед…
Съпругът ми има повече от двадесет престоя в болница за четири години. През последните две години избрахме да не си го причиняваме, но сега отново сме се запътили натам.
От двойка, която живее добре и отглежда детето си отговорно и с любов, се превърнахме в двойка, която се бори да оцелее физически.
Преминахме през 48 седмици на лечение, които изцяло преобърнаха ролите в нашата връзка. Наложи ми се от постоянно закриляна и обгрижвана жена да се превърна в машина за бързо реагиране на проблеми, вариращи от схващане на челюстта през 40 градуса неповлияваща се температура до депресия и суицидни настроения. Все още държа термометър в хладилника и от време на време си отварям снимката на последния Пегасис.
Фамилията застана зад нас и досега ни подкрепя във всичко. Но дълбоко в сърцето си вярвам, без никога досега да съм го изказвала с думи, че притесненията за нас тихо разбиха здравето на майка ми и тя си отиде. Липсва ми болезнено вече 968 сутрини.
Дъщеря ни стана възрастен човек на 15 години и все още й е трудно да има пълноценни отношения с нейни връстници, които не са виждали майка си за пореден път в три през нощта, да пълни тенджерата със студена вода и оцет и да бори още една треска на баща им, докато в лявата ръка държи поредната цигара.
Почти четири години живях със страха, че дъщеря ни може да няма снимка от бала с двамата й родители. Сега живея със страха за снимката от сватбата й. А ако това премине, ще дойде страхът за снимката от изписването им от Шейново.
Почти всяка седмица се срещаме с някакво ново безумие на здравеопазването и социалната грижа в държавата ни и се чувстваме сякаш си бием главите в стена.
Има и още, но е твърде мрачно.
Да, заедно с хепатита в живота ми влязоха хората от форума, които протегнаха ръце и ме хванаха преди да падна в бездната. Невероятни мои, вече не толкова нови, приятели, благодаря ви. За мен е привилегия, че ви познавам дори когато се посдърпваме в „социалната мрежа“.
Да, научих, че мога да се справям с много неща. Живея с вярата, че съм силна и ще устоя. Но не благодарение на хепатита. И без него дъщеря ни щеше да порасне макар и с повече пуберски изпълнения. И без него ние се обичахме и си вярвахме. И без него семейството ни ни даваше подкрепа и обич. И без него ние имахме верни приятели, които си останаха с нас. Но това са мисли в посока „ами ако не беше се случило“.
Но се случи. Не благодаря за нищо на хепатита. Ще продължа да го мразя и да се бия с него активно до последната си секунда живот. Все пак знам кого мразя и с кого се бия, а това е важно.
Also Known As Tetibulka
коментари