Хепатит С ме научи на много

10437615_10152510565950359_8229164123673815512_n

Привет, аз съм Тошка.

За последните 2 години съм разказвала историята си много пъти. Преди това я крих повече от 3 години. Не бях готова да говоря. Бях уплашена, отчаяна, затворена в уютната клетка на собствените си предразсъдъци.

Когато разбрах, че имам хепатит С, бях на 28 години. Скоро ще навърша 33. Разликата между онова мое АЗ и това днес е огромна.

Разбрах случайно, както научават повечето хора. Правих си изследвания за друго, но ми предложиха да си пусна и за хепатит. Имало безплатни тестове в момента. Приех, с цялото спокойствие на човек, който не е от рискова група и няма никакви здравословни оплаквания.

Тогава не знаех, че хепатит С обикновено няма симптоми. И че най-вероятно съм го носила цели 10 години в тялото си, без да разбера.

Както вероятно се досещате, животът ми беше пометен за секунди, само с един телефонен разговор. Минах през всички възможни етапи, като по учебник – отрицание, гняв, вина, депресия… Отне ми една година да стигна до лечение, една година на лекарства, и още толкова възстановяване. Три години от живота ми, посветени на хепатита.

Странно е как паметта ни решава да запази предимно светлите и позитивни моменти от миналото, а онези другите да изтласка назад… Сега рядко се сещам за това как косата ми беше почти окапала, как не можех да спя от болки в мускулите и ставите, как ми се гадеше почти непрекъснато, как не можех да кача стълбите до квартирата, как депресията беше вечен спътник, всеки ден. Помня ясно другите неща – тези, които болестта и лечението ми дадоха. Помня как успях да погледна живота си отстрани, да подредя нещата, които са наистина важни пред всички останали. Как започнах да ценя повече другите и най-вече себе си. За тези три години научих повече за себе си, отколкото бях научила през всичките години дотогава. Научих, че щастието ми се определя не от нещата, които ми се случват, а от това как избирам да реагирам на тях. Научих, че само аз нося отговорност за живота си.

В крайна сметка, аз съм от късметлиите. Успях да постигна резултата, който всеки болен се надява да види – вирусът не се открива. Излекувах се. И в момента, в който бях достатъчно уверена, за да започна да говоря за това, излязох на светло. Издадох книга с историята си. В този момент имах най-голямата подкрепа, която мога да си представя. Близки, приятели, познати – всички, от които бях крила толкова много време, бяха до мен. Безрезервно. Не знам дали знаят колко съм им благодарна за това.

Няма да разказвам тези три години наново. Ще ви споделя само един момент, който казва достатъчно.

 

Часовете

Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята и осъзнаваш, че са минали три години. Ей така.

Много неща са се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

Седя на пода под прозореца, препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

Колко пъти за последните три години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Недостатъчно пъти.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още десет години.

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.

 

 

One comment

  1. Владимир Геневски

    И все пак се върти… Понякога наистина си мисля, че изтърканата фраза: има време за всичко, няма да се изтърка до невидимост.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: